..::The Enigma In Us::..

Бих искала да споделя с вас един текст, вдъхновен от приказният замък Нойшванщайн в Германия. Тъй като нямам директни авторски права върху него, мога да ви го покажа само чрез линк. Надявам се да постигна същият ефект, все едно съм го публикувала тук – да ви накарам да почувствате завладяващата готическа атмосфера, отвеждайки ви на пътешествие във времето.

http://www.puzzle.store.bg/c/p-pc/id-5487/

Литературата е една от основните средства за предаване на идеи. Тя няма точен реципиент, той се замества с колективния феномен читателска аудитория.
Четенето е акт на предаване на дадена идея, мисъл или имагинерна реалност (в случаите на художествената литература). Всяка една написана дума може да бъде съществена за сюжета или персонажа от текста. Но трябва да се отбележи и нещо друго, което е извън текста. Това е личното възприятие на всеки един читател. Нека вземем за пример „Озимандий“ на Пърси Шели. Тук различните читатели ще усетят различни нюанси. Може да се разгледа като политическа позиция или пък просто да е една хубава приказка. Настроенията и психологията на четящите обуславят и интерпретацията на текста. Често се случва възрастните да препрочитат детските приказки, тази литература, която познават от деца. Не случайно се говори за това, че тя може да бъде преживяна само и единствено през този определен период. Просто тогава мислите ни се различават, мирогледът ни се изменя през времето и ние вече не виждаме този свят, който сме си представяли като деца.
Световете, които рисува текстът, могат да бъдат многобройни и многостранни. Ние избираме този, който най-много ни приляга на мирогледа. Интерпретацията на текста е всъщност това, което ние възприемаме. Няма как оригиналният  замисъл на авторовия текст да бъде възприет от нас. Ние просто няма как разберем какво е имал впредвид той. Затова и най-често при изучаването на текста паралелно при четенето на текста, се обръща внимание и на биографията на автора. Ако успеем да разберем в какви условия и под какво вдъхновение е писал автораавторът, може би ще успеем да разгадаем някои от посланията, които той е искал да ни каже. Но никога няма как всичко да бъде еднакво със замисъла на автора. Той твори света по свое усмотрение, а читателят го чете по своя собствена интерпретация. Затова говорим, че книгите са ценни – те могат да бъдат препрочитани и осмисляни от различни гледни точки, дори по различно време от един и същ човек. Художественият текст е изкуство именно от тази гледна точка, то се изменя във времето и винаги може да се прояви като модерно по някакъв повод. Текстът не старее и не се изменя по същество, а само по интерпретация. Затова и винаги отредените класики ще бъдат четени, езикът в тях е богат и поставя много и най-различни форми на разбиране. Именно в това се крие удоволствието от четенето.
Смисълът на четенето не е в разбирането на текста, а е в извличането на съдържанието, което ни се струва полезно и/или интересно. Ние имаме потребност да прочетем дадено произведение  поради някаква мотивация, която ни насърчава към четенето като акт на размишление и разбиране. Тогава ние самите се превръщаме в автори a posteriori, след като вече сме имали досег с някакъв текст.

Чрез нашата интерпретация ние създаваме един нов свят и един нов поглед. Ако запишем тези наши разсъждения, то тогава ние автоматично създаваме един нов текст, който е деривативен на стария по природа, но нов по смисъл и концепция. По този начин ние можем да вдъхнем нов живот на морално остарелите текстове и съждения, които дори ако имат догматична природа, могат да бъдат изменяни и преправяни, така че да отговарят на съвременната действителност. Това е силата на интерпретацията и четенето като разбиране. Четенето като удоволствие се обуслява само от извличането на потребното за нас, това, което лично нас ни вълнува. При четенето като разбиране ние търсим по -дълбоки връзки и замисли, които при първия прочит, който нека отбележим като развлекателен, не се откриват. Единствено при препрочитането ние можем да открием втория, скрития свят на авторовата реч.
Затова и до ден днешен се изучават великите трудове („Изгубеният Рай“ на Милтън, „Божествена комедия“ на Данте, „Фауст“ на Гьоте и др.).
Посланията, които те носят, могат да бъдат изчистени от догматиката и морала на времето и да бъдат модернизирани по начин, който да е близък до мирогледа на днешните хора. Или пък могат да се използват за анализ на психологията на хората по времето, когато са писани. И двата подхода залагат на интерпретацията и четенето като разбиране като основен метод. Широката употреба на литературните текстове характеризира тяхното безценно съществуване.
Всеки текст може да бъде разгледан по различни начини и това му придава различен смисъл, в зависимост от нашите цели.
Пърси Шели – Озимандий

Странник непознат от край далечен ми разказа:
два огромни крака сред пустинята стърчат,
изваяни от камък. Във пясъка до тях,
напукан и полузарит, лежи на мъж ликът.
Усмивката на този лик, надменен и студен,
говори, че ваятелят добре е разгадал
човека — страстите му и до този ден
от камъка надничат: страсти на човек без жал.
„Аз, Озимандий съм и цар съм над царете!
Делата мои всички със завист погледнете!“
— все още на пиедестала тез слова личат.
Но друго нищо няма. Покрай тая
развалина огромна голи пясъци мълчат,
самотни и безжизнени, се губят във безкрая.

1817

Той властва над мен – ароматът на среднощната отрова. Изпълва ме с чувство за вина – че досега не съм отварял сетивата си за нещо толкова страстно. Счупих оковите на своето целомъдрие и се отдадох на тези погълващи нотки. Гравитацията на любовта и чувствения екстаз вирее от това сладко изкушение. Потопих се изцяло в нежния полъх, който ме обгърна ненадейно и неочаквано. Още когато премахнах капачката, като че ли освободих тази магия. Невидимата сила проникна в дълбините на моята съкровена душа. Отровата сладко и бавно ме облада. Следваше единствено вечния екстаз

Ръката на съдбата и меча на истината ще покосят всеки един от нас. Времето е неразделно за сборниците от души, които чакат своя избран ден и час. Преображението ни беше предопределено от нашите действия. Кармичната зависимост от нашите сенчести прояви беше основния критерий за възнасяне. Всяко едно действие пораждаше сенчестата природа в тази вечна пустиня. Нашето тяло се преобразяваше в аморфната маса на душевното тяло и ние летяхме в този свят на образи и сенки. Ние самите изграждахме нашите сенки и създавахме този космос. Този свят беше нашето спасение от жестоката реалност. Тук се ръководихме от нашите добродетелни постъпки.

sahara

Историята започна много отдавна. Още когато заваля сняг за първи път, или поне първият път, когато аз си спомням. Бях очарована. Всичко приличаше на бяла приказка и изглеждаше толкова крехко, че сякаш едно докосване би било достатъчно, за да се счупи. Прекрасно и нежно. Това бяха думите, които винаги изникваха в съзнанието ми, щом паднеше снега. Обичах да се разхождам и да си пляскам наоколо. Харесваше ми допирът му, студенината и малките тъпки, които остават по голата ти ръка. Наблюдавала съм с часове колко съвършени са снежинките и колко поразителна е приликата им с рисунките от детските книжки.
В този момент чувствах, че всички приказки могат да оживеят пред очите ми. Разхождах се и се оглеждах, обземаше ме някаква странна празничност и сякаш ми се искаше да се рея във въздуха, заедно с тях. Заедно с прелестните снежинки. Докато не стъпих накриво.
Погледнах пред себе си. Пътя бе равен, като изгладен с ютия, а кракът ме болеше невъобразимо силно. Имах усещането, че всеедно костта ми беше изкочила и запознах да се опипвам за следи от кръв. Но такива нямаше. Опитах се да продължа, но болката не спираше. Какво можех да направя? Чувствах се като пиле с наранено крило. Не можех да полетя, а и не ми беше привично да вървя. Не можех и да спра, защото студът щеше да ме вкочани. Започнах да ходя на една страна и колкото повече стъпвах на здравия крак, толкова повече затъвах. Изведнъж цялата снежна покривка се разстваряше пред мен и ме поглъщаше. Усещах как студените тръпки ме полазваха, тръгвайки от вътрешността на краката ми по цялото тяло. Сякаш кръвта ми се превръщаше в метал. Бях се парализирала и не можех да помръдна. Това не може да се случи от едно навехнато ходило. Със сигурност. Ледените нишки караха вените ми да изпъкнат, всеедно всеки момент ще се спукат. Пълзеше нагоре по врата ми и въздухът в мен се превръщаше в смразяваща мъгла. С последен дъх извиках и почувствах как думите ми се задавиха в гърлото. Отпуснах се, загубила надежда, залюлях се и паднах назад. Бях убедена, че щом докосна земята ще се счупя и това, което пълзеше вече мошеже да ме убие. Но не стана така. Цялата се разтресох, всеедно се съвземах от електрически шок. Постепенно започнах да чувам собственото си дишане, надигнах се и усетих, че кракът ми си беше съвсем наред. Изправих се и   се замислих дали не съм сънувала. И тогава видях кървавите следи. По белия непорочен сняг имаше огромни виненочервени следи. Веднага помислих, че е от мен и се огледах. Палтото ми бе чисто и сухо. В този момент се обърнах назад и отново вперих очи в петната. Обзе ме странното чувство, че някой ме гледаше също. Точно както, когато знаеш, че правиш нещо нередно и изведнъж те разкрият. Но този път бях напълно сама и беше необичайно тихо. Домът ми изглеждаше ужасно далеч, а вниманието ми бе приковано от нещо напълно безсмислено. И точно когато започнах да връщам събитията назад в главата си нещо привлече полезрението ми. Рязко се обърнах назад и с очите си видях как петното се премести и тръгна да пълзи към мен със страхотна скорост. Сърцето ми се вцепени от ужас и се втурнах напред да бягам. Чувах го да бие в ушите ми и вече нямах смелост да погледна зад мен. Студеният въздух навлезе бързо в дробовете ми и ме накара да спра. Мислите ми трескаво препускаха като бурно море. Какво бях видяла току-що? Бях убедена, че му избягах и въпреки това изпитвах страх да погледна обратно. След 1 минута реших, че е неизбежно и го направих. Огромната виненочервена форма бе точно до крака ми и ме чакаше да само да помръдна. Извиках и в този момент една жена ме откри. “Спасихте ми живота” казах й аз. Тя само ме погледна с насмешка и ме попита къде са родителите ми. Съвсем бях забравила за тях. Тъкмо щях да кажа, че не знам и изведнъж лицето й ми се видя някак мрачно, а очите й светеха като фарове на кола през нощта. Усмихна се неестествено, като че зъбите й бяха изкривени жълти резци. Изпищях и се покрих с ръце. Когато ги оттеглих, нея вече я нямаше.
Успях да стигна до най-близката спирка и се качих на първият автобус, който дойде. Пръстите ми трепереха и бяха зачервени. “Също като онова петно в снега”, помислих си аз. Загледах се през прозореца и видях света такъв, какъвто го познавах. Това малко ме успокои и се опитах да дремна. Мисля, че се получи, защото когато отворих очите си, целият шок бе преминал и всичко бе далеч по-умерено. И в този момент отвън ме изплаши надписът на същата спирка, от която се бях качила преди няколко минути. Беше ли изобщо възможно? Рейса беше празен, дори шофьора го нямаше. Скочих от мястото си и излязох навън. Веднага щом слязох вратите се затвориха зад гърба ми и автобуса продължи по маршрута си, като че тръгваше от обикновена спирка. Явно нещо се бе загнездило в мен и ми пречеше да видя реалността. Докато се опитвах да събера мислите си, усетих убождане по вътрешността на крака ми. Невъзможно! Та аз съм с ботуши! Смразяващата болка отново пролазваше в мен. Този път, обаче не можах да се измъкна. Цялата ми кожа се свличаше и нямаше кой да ми помогне. Снежната покривка се вдигна като юрган над главата ми и ме повали. Стържех с нокти и крещях, но сякаш светът бе забравил, че съществувам. А може би вече наистина ме нямаше. Отпуснах се и потънах в бялата пустош като удавена.
Сега кръвта ми беше лед, а плътта – безчувствен метал.

Написах тази история с надеждата някой да ми повярва и да ме спаси от ледената прегръдка. Толкова е студено тук долу. Имам чувството, че плувам в замръзнало езеро, а на повърхността са се разперили черните сенки, които не дават нито една душа да напусне. Този свят е пропит от мъка и самота. Тя ни поглъща и става все по-голяма. Не, това не е смърт, много по-злокобно е. Понякога чувам стъпките на случайните минувачи, които не подозират, че ако дори за миг спрат в белия сняг, сянката ще ги засмуче! А може би не е само една сянка, може би е едно безкрайно голямо цяло. Не зная. Знам само, че се храни с човешкият страх. Колко ли дълго ще изсмуква душицата ми? Сигурно докато не заличи и спомените ми. Държа се! Няма да му го позволя… Няма да спра! Наистина ли никой не ме чува? Помощ..!

След  почти 2 години онлайн, взехме решението да обновим изцло облика на сайта ни. В момента дизайнът е  в по-светли цветове и някои от излишните връзки са премахнати. Така външният вид изглежда по-опростен и навигацията в менютата става много по-лесно.

Надяваме се, че тази промяна ще привлече още повече посетители, а редовните ни читатели ще оставят повече коментари! Апелираме към вас: когато влезете и прочетете някое от произведенията ни, моля ЗАДЪЛЖИТЕЛНО напишете и вашето мнение! Въпреки, че минават през проверка, ВСИЧКИ КОМЕНТАРИ ще бъдат публикувани. Благодарим ви!

Sometimes I feel I’m losing it
sometimes it doesn’t worth the time
It’s my conscious i’m hearin
and again it’s greevin
Why you always want the one thing,
that God cannot give?

Is it hopeless or i’m just waiting
forever to happen?
Since I remember,
one wish is tearing down apart
my tender soul –
to love and be loved in row…

And here comes you
the gorgeous prince of my dreams,
although rugh and silly as it seems,
I can’t take my eyes, cus they’re burnin
of ferver and primal desire,
it’s like i’m seeing the last men on Earth.

Am I burnin inside or it’s nearly summer?
The sea waves caress my body,
while the sunset is kissing the water
And in this very moment I know,
if you ever lieve my side, I swear
I would loose my life to flow away…

Деловото общуване не е просто обикновено общуване. То има своите изисквания и закони, които трябва да бъдат спазвани за постигането на едни по-добри взаимноотношения във и извън фирмата. Тези правила са създадени, за да разрешават конфликтни ситуации, за да помагат за по-лесно протичане на ежедневните дейности и за да създават нови и успешни връзки с другите организации. Един добър мениджър винаги ще следи за стриктното им спазване.

Комуникациите по своята същност могат да се разделят на два вида: вербални и невербални. Вербалните се осъществяват чрез реалната комуникация , очи в очи, когато говорим със събеседника си и едновременно с това се разбираме. В основата на невербалната комуникация стоят мимиките, жестовете и езика на тялото. Колко силно ръкомахаме и жестикулираме, докато говорим и какви знаци показваме по този начин. Също и с какъв тон изговаряме думите и в кои влагаме повече емоция. Кои се опитваме да изговорим бързо и на кои повече наблягаме.

За да бъде едно общуване успешно, на първо място е необходимо и двете страни да имат желание да общуват и да имат взаимна полза от това. А именно да бъдат мотивирани, да познават добрия етикет и да бъдат вежливи. Взаимното уважение е задължително условие във всяка фирма – да зачитаме другия човек като индивид с неговите различия и особености, да не дискриминираме никой, в зависимост от расата и произхода му, защото това пречи както на работещите, така и на самият човек, той ще се чувства обиден и отхвърлен. Затова, пък, едно ведро и положително отношение веднага ще повлияе на останалите и няма да остане незабелязано. Определено е по-приятно да разговаряме с усмихнат и лъчезарен човек, отколкото с някой, който е сърдит и ядосан. С такъв човек комуникация по никой начин няма как да бъде ефективна.

И тук идва факторът доверие. От него се обуславя дали сме склонни да сключим дадена сделка, дали бихме искали да водим преговори с определения човек, дали бихме искали да назначим някой на работа във фирмата и каква е атмосферата в организацията. Ако няма взимно доверие, няма да има и разбирателство във фирмата, всеки ще крие нещо от другия и работата като цяло няма да върви. Доверието може да бъде както невидима бариера, така и реална врата към по-високите етажи и към един по-успешен професионален живот. Факторът доверие може да изгради едни положителни взаимоотношения и дори приятелство. Това се постига много лесно, а именно чрез умението да комуникираме успешно – да бъдем разбрани и да има полза от общуването.

Също така, особено значение се придава на облеклото и външния вид на двете страни. Защото ако облечем нещо, което е неподходящо за длъжността ни, това може да предизвика грешни асоциации и да ни възприемат по нежелан начин. Затова дизайнерите съветват, че ако един човек се занимава с бизнес, трябва да носи костюм или поне сако. Това е един задължителен дрескод за всички бизнес среди. Вярно е, че на някои места не обръщат особено внимание на облеклото на работниците, но каква е вероятността клиента да се обърне и да предпочете фирма с неформално облекло и фирма с изгладени и чисти униформи? Външният облик говори много за философията както на работещите, така и на самата организация. Затова всичко трябва да бъде изрядно и на ниво.

На празненство, коктейл, прием, или каквото и да било официално събитие, облеклото ни трябва напълно да съответства с него. Обикновено изрично се упоменава какъв ще бъде дрескода и всички са задължени да го спазят. В цивилизованите страни, както сме свикнали да наричаме повечето западни държави, гости, които не отговарят на  условията в поканата (дрескод, час и др.) изобщо не се допускат в залата, защото биха направили една много лоша реклама на фирмата, която представляват. И така трябва да бъде навсякъде.

Особено място заема и психологическата нагласа на общуващите – а именно: какво желаят да постигнат, с какви цели и към кой са насочени. Обикновено във фирмите, целта е да се постигне по-голяма печалба, като се подпишат повече договори или се привлекат повече партьори. Интересно е с какви цели може да се постигне това. Затова не всеки може да работи на позицията “връзки с обществеността” или на кол център. За тези длъжности се изисква от човека да бъде комуникативен, вежлив, с приятен глас и външност (отново); да изпълнява отговорно задълженията си и да не обещава нещо, което няма възможност да направи. Много важно е да бъдем емоционално интелигентни, т.е. да можем да преценяваме и сдържаме своите емоции, в конкретните ситуации и едновременно с това да преценяваме как би реагирал човекът отсреща и какви емоции бихме предизвикали у него. Емоционалната интелигентност е едно от абсолютно задължитлените качества за всеки човек, който има нагласата, че ще успее.

Разбира се, има и така наречените психологически трикове. Например, когато кажем на човека точно това, което иска да чуе, така моментално ще спечелим неговото внимание и в последствие – доверие. Точно поради тази причина, някои хора са ни по-приятни за общуване, отколкото други. Едни са отбягвани, а други са предпочитани. Вярно е, че това не е особено приятно и за да се избегне трябва да се придържаме към определен начин на поведение. Но понякога професията ни задължава да комуникираме с много хора и тогава всичките ни качества се подлагат на изпит.
Ако сте притеснителен или необщителен и пред вас застане избухлив човек, няма да се получи никаква комуникация. Именно заради това общуването е двустранно. Когато единият говори, другият трябва да слуша. И то слушане,при което не само мълчим, но и да даваме знак с малки думи и фрази (да, мхм, кимане), че наистина сме заинтригувани от това, което ни казват. Това прави много положително впечатление и така хората ще знаят, че могат да разчитат на нас, защото сте внимателен и отговорен човек.
За да изградите този добър и успешен имидж не е необходимо нищо повече от малко усилие от наша страна да бъдем положително настроени и да имаме хубава нагласа. Да опитаме да убедим човека срещу нас, че всичко ще премине успешно, да внушим спокойствие и сигурност.

Също така един от важните елементи на добрият етикет е умението да ръкостискаме. Трябва да се опитате не много силно, но и не много слабо. Дланта ви винаги трябва да бъде суха и по възможност топла, тъй като е изключително неприятно на някой да поеме студена и потна ръка. Вярно, че някои хора имат физиологични проблеми и по принцип се потят повече, но тогава е задължително преди да вземем нечия чужда ръка, да използваме салфетка, за да не отблъснем потенциален клиент или важна високопоставена личност.

Една възможна бариера пред общуването са интровертите. Те не обичат да са сред много хора, притеснителни са, предпочитат да се заровят в работа и да не общуват, освен ако не е наложително. Такива личности обикновено се привличат от числа, математически зависимости, финанси, счетоводство и са невероятно добри в това! Вярно е, че трудно се прави връзка с тях, но затова пък, някои са недостижими специалисти и гении. От друга страна, ако в средата им попадне екстровертен човек, комуникацията би била почти невъзможна. Но тогава се препоръчва да намерим междинен вариант, за да останат и двете страни доволни. Защото комуникативността не е качество, което може да компенсира други.

Всеки е индивидуален и поведението при общуване се обуславя именно от това. Трябва да бъдем етични с другите, да знаем кое ни е позволяно и кое не. Къде е границата и откоя страна не бива да навлизаме. Колко умело можем да разваряме с другите, каква полза има от това? Можем да се обосновем, че липсата на компетентни комуникативни умения може да има фатални последствия. Ако попаднем в проблемна ситуация и не знаем как да реагираме, нещата единствено ще се усложнят. Ако направим лошо впечатление на потенциален клиент или просто допуснем грешка по невнимание, която би струвала работата ни?

„Човек се учи докато е жив”, казва една мъдра поговорка. Това важи и за бизнес комуникациите. Всеки минус се превръща в плюс с натрупването на време и опит. Срещата ни с различните хора малко или много променя и нас. И за да постигнем успех тези промени трябва да водят към усъвършенстване и поддържане на добрият ни имидж. А думите и делата ни да вървят ръка за ръка, за да бъдем уважавани и ценени и като професионалисти и като личности.

A million voices from the void

salvation not yet destroyed

the faceless beasts are to pass

beyond the wretched glass

of the gates of hell

of the mirrors of the dark well

be strong and safe

in the embrace of Sade

The World we know is saved

the great blackened mass has been avoided

cold and sore the bad spirits have escaped

our torment is now gone

over is the fight

for the palace of the night

Тъмнината те обгръща и в миналото те връща
светлината трепти и гласа ти шепти
мрачни и мистични мълви
възхвали на порочни светци

Красотата и нежността винаги са били части
непопълнени мемоари и пъзели
загадки и мистерии
неоткрити и самотни светове

Мечтанието е моя съд
кораба, средството на моя път
това е пътеществието на моето освобождение
крайната ми дестинация: Островът на съкровищата